Започна, преди да го осъзная

Това е моята история, но ако има едно нещо, което се надявам да отнесеш от нея, то е: повярвай в себе си малко повече и дай истински шанс на най-чистите, най-детските, най-нелепите си мечти.

Преди да разбера какво е кариера, знаех само едно — че обичам да творя.

Никога не съм си мислила „аз съм художник“ или „обичам да рисувам“. Просто рисувах.

Никой не ми е казвал да го правя. Никой не ме притискаше, нито намекваше, че ще е добре за бъдещето ми. В един момент мама ми подаваше сандвич, а в следващия вече бях завършила някоя картина.

Като се обърна назад, мисля, че това е един от най-големите подаръци на детството. Не прекарваш часове в чудене дали си достатъчно талантлив или дали това, което правиш, е „добро“. Просто следваш онова, което те вълнува.

Не ме интересуваше дали боите ми са скъпи или дали хартията ми е най-добрата на пазара. Не се питах колко години опит имам, дали хората ще разберат работата ми или дали създавам нещо достатъчно важно.

Просто рисувах.

И, разбира се, обожавах, когато мама ми казваше, че картината ми на жираф с кокоши крака, летящ на ракета, е невероятна. Но не рисувах заради похвалите. Рисувах, защото истински обичах самия процес.

На осемгодишна възраст вече участвах в училищни конкурси по рисуване и носех картините си навсякъде — дори до Мини Мис България. Като погледна назад, всички знаци бяха налице.

Тогава обаче никога не ми мина през ума, че рисуването може да е професия.

После училището ме запозна с една нова дума:

Кариера.

Звучеше толкова сериозно.

Заедно с нея дойде и друга мисъл: че парите са едно от най-важните неща в живота и че щастието зависи от това да имаш достатъчно от тях.

Малко по малко творенето престана да бъде нещо, което просто правиш, защото го обичаш. Стана нещо, което се очакваше да оправдаеш.