Опити да убедя душата си

Честно казано, тийнейджърските ми години бяха хаотични. Взех много лоши решения. Срещнах толкова много хора, които влязоха в живота ми и също толкова бързо изчезнаха.

Но едно нещо винаги оставаше — рисуването. Стилът ми се менеше през годините, но любовта ми към него — никога. Просто не можех да си представя, че то може да стане истинска кариера или нещо, което наистина да прерасне в бизнес.

На шестнайсет се вманиачих да спечеля първите си пари. Заедно с приятели започнахме да правим бижута на ръка и да ги продаваме онлайн. После започнах да купувам дрехи и якета за препродажба, рисувах кецове по поръчка и пробвах всяка малка бизнес идея, която ми хрумнеше. Всичко се случваше след училище, във всеки свободен час, който имах.

Някъде по пътя спрях да рисувам. Отначало не го забелязах. Но след време започнах да усещам странна празнота, която не можех да си обясня. Сякаш бях изгубила част от себе си. Единствените моменти, в които това усещане изчезваше, бяха, когато седнех да направя бърза скица или да завърша картина.

Отне ми твърде дълго да осъзная, че рисуването не беше просто нещо, което ми доставяше удоволствие. То беше мястото, откъдето идваше енергията ми.

Дори тогава продължавах да го изтласквам в дъното на съзнанието си, докато гонех по-„важни“ кариери. Реших да стана архитект. Всяка събота посещавах уроци по рисуване при Никола Ангелаков. Те станаха любимият ми ден от седмицата, но по ирония на съдбата целта не беше да стана художник. Харесваше ми идеята, че поне е творческо, че рисуването с писалка (понякога) е част от работата. Почти сякаш оставах достатъчно близо до изкуството.

После отново смених посоката, отдалечавайки се още повече от изкуството. Присъединих се към компания за мрежов маркетинг. Знам... Изненадващото е, че останах две години и, докато още бях в училище, изкарвах заплата, която тогава ми се струваше огромна.

Дори през този период някак намирах време да рисувам. Дори намерих първите си клиенти. Един клиент постоянно се връщаше с нови поръчки и не можех да повярвам, че някой наистина иска да продължава да купува работата ми. Бях във възторг.

И после, отново, се отдалечих от него. Търсех. Преместих се в Лондон и започнах работа като рекрутер. Честно... не знам за какво съм си мислела.

След два месеца осъзнах, че съм се отдалечила толкова много от това коя наистина съм. Трябваше да се прибера у дома, да спра да гоня неща, които изглеждат добре на хартия, и да започна да градя нещо, което наистина се усеща като мен.

Така открих уеб дизайна. Защо уеб дизайн? Защото предлагаше свобода, дистанционна работа, финансова сигурност... и, честно казано, защото имаше думата дизайн в названието на длъжността. Добър опит.

Останах почти пет години, като постоянно се опитвах да се убедя: „Виж... поне си креативна.“ Но всяка секунда знаех, че нещо липсва.

Всеки свободен момент рисувах. Правех видеа. Творях. И все пак още ме беше твърде страх да призная, че това не е просто хоби. Когато някой попиташе, казвах: „О, просто нещо, което правя в свободното си време.“

Не можех да се накарам да изрека думите, които знаех, че са истина: „Единственото, което искам, е да рисувам.“ Затова избрах сигурността. Пет години.